Какво е наистина църковно разцепление и какво не е?
Ако не ви се чете целия този материал, ето кратката версия: разцепване на църква означава следното: вместо да използваш позицията, което ти е поверена с цел да проповядваш Евангелието, да помагаш на хората и да развиваш църквата, ти я разделиш вътрешно, след което се отделяш и приемаш хората, които вече си успял да настроиш. Разцепникът създава интрига и използва верни или полу-верни факти за създаването на неверни истории, които го представят като герой или мъченик.
Какво не е разцепление? Когато Бог говори ясно на някого, че желае той/тя да основат ново дело (църква или друга дейност) и това Слово бъде споделено с други, на които да бъде дадена възможност да изберат дали биха искали да участват, понеже са се молили и Бог ги води в това начинание или не. Служителят, който се отделя от съществуващо Тяло, би трябвало да сподели това слово с авторитетите, пред които е отчетен. Дори да не бъде прието, той/тя има най-малкото чиста съвест, че се е покорил на Бога без да нарани хора, които до скоро е наричал свое духовно семейство и се е ползвал с тяхното доверие.
Какво още не би било разцепление: ако една църква е водена от човек (мъж или жена), който живее неморално или проповядва небиблейско учение, или злоупотребява с финансите на църквата и отказва да се покае, ако/когато бъде изобличен/а.
А сега по-дългата версия.
Когато става дума за нещо толкова неприятно, на много хора не им понася и натискат бутона за изтриване, за да преминат към някаква по-вдъхновяваща тема, проповед или четиво. Напълно разбирам това. Но за съжаление, всяко начинание, в което участват повече хора, в някакъв момент е изложено на подобен риск. Дори семейството не е застраховано. Колко от нас познаваме семейства, които влизат в жестоки спорове за имоти или по други въроси и цели родове остават разделени за години? Аз лично познавам болката на подобни сценарии и се радвам да кажа, че това е било в миналото, както и да ви уверя, че не го пожелавам на никого. Но е факт. Случва се.
Когато има разцепление в една църква, обикновено има нарушени както някакви принципи, така и лични интереси. Разцепленията, пише апостол Павел, пресяват одобрените от неодобрените. Но какво означава това?
„…защото е нужно да има и разцепление между вас, за да се яви кои са одобрените помежду ви“ 1 Кор. 11:19
В светлината на разцеплението от 2017г. в Християнски център Прелом, причинено от бившия старши пастор Калоян Курдоманов и последвалите го бивши презвитери Стоян Георгиев, Евгени Бенбасат и Александър Джоргов, както и една част от членовете на църквата, си зададох въпроса: „А дали въобще е ясно на повечето хора какво е наистина църковно разцепление и какво не е?“.
1. Трите големи клона и многото техни разклонения
Може би е важно да се каже първо следното: историята на християнството е история на вдъхновения и разцепления. Вдъхновени от Бога хора и общности са способни на неща, неприсъщи на човешкото естество, което най-общо казано, търси първо и преди всичко сигурност, а не трудности, рискове и болка. Но човек или хора, вдъхновени от нещо духовно, са способни на всякакви жертви и страдания. Това произлиза от нещо дълбоко в нас, нуждата да живеем за нещо по-велико от просто физическото съществуване. Тази готовност за жертва може да възприеме благородни форми, но за съжаление, може и да доведе до големи изкривявания. Понякога и двете са част от историята на даден Божий човек, църква или движение. Историята е пълна с примери за това.
Трите големи клона на християнството: Католицизъм, Православие и Протестантство, имат своите „разклонения“ – множество под-деноминации и „църкви“, възникнали в резултат на… познахте: на разцепления.
Така че нека не сме твърде идеалистични относно църквите и християнството като феномен. Бог е свят и съвършен, но ние, хората, не сме. Бог е избрал да не налага Своята воля, а да ни води в пътищата Си. Това означава, че в което и да е християнско изповедание или църква, Бог може да се намеси по един или друг начин, да говори и да води тези, които Го познават и Му служат. И така, заедно, да покажем на света, че наистина ни води един Бог.
„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“ Йоан 13:35
Но Исус никога не каза, че светът ще ни познае като Негови ученици, ако непременно сме 100% съгласни за това как трябва да се гради Църквата (имам предвид не физическо здание, а общността) или как да се християнизира този свят.
Най-обикновените хора, т. нар. „редови вярващи“, без значение дали са католици, православни или протестанти, на чисто човешко ниво, не питаят никакви негативни чувства едни към други. До момента, в който някой зелот, без значение дали е част от клира или от миряните (използвам термините, които се ползват от силно религиозните хора, но това не значи, че аз непременно деля хората на такива категории), не се надигне да заяви, че неговият начин е Начинът, по който трябва да се организират всички други, Начинът, по който трябва да се молят всички и т.н. Също така, има голяма разлика между пасивно единство и единството, нужно за това определени хора да вършат нещо заедно.
Така че семето на раздора е заложено както в нашата човешка природа, така и в нашите традиции и интерпретации. Да не говорим за това, че нашият противник, дяволът, „като рикаещ лъв“ обикаля стана на праведните и следи за всяка проява на слабост, от която може да се възползва и да разкъса Тялото на Исус, т.е. „Църквата“.
Без значение в кой клон или в кое разклонение на клона се намира даден човек или църковна общност, разцепления се случват. Въпросът е как и защо? Каква е конкретната история, за която става дума? В тези истории едни хора виждат някои като герои на вярата, а други като гонители и мъчители. Нека вземем за пример Протестантската реформация от Средните векове: за едни хора в Европа Мартин Лутер (а и други реформатори), са разколници, нанесли жесток удар по Католическата църква, довел до просъществуването на Протестантизма. За други, Лутер е светец, вдъхновен от Бога и послужил на целите на Божието Царство. Това е само един пример за сложната задача при всеки опит да се даде оценка на едно разцепление. Затова са важни контекстът, както и реалните факти и артефакти, които са част от самата история.
2. Централно ръководство или не
Една основа разлика между Католическата, Православната и Протестантската църква е начинът, по който различните християнски изповедания се отнасят към Църквата като институция. Институционализирането на християнството започва в 4в.сл.Хр., когато римският император Константин става застъпник на християнството, дава му своята подкрепа и го превръща в де факто официалната религия на Рим. Това се случва до голяма степен и поради факта, че Константин осъзнава следното: християните са една огромна демографска маса от хора, които са свързани помежду си на териториален принцип, а той има нужда от точно такава подкрепа с цел консолидация на своята власт. До тогава християнството е било паралелна система, самоорганизираща се общност, в която водещите фигури са били тези на апостола, пророка и учителя. За „пастори“ и „евангелизатори“ са били считани хора, които по места или са отваряли домовете си да приемат хора (общности, организирани около нечий дом, ерго „домашни църкви), или са били познати с дарбата си да споделят пламенно вярата и да обръщат мнозина към нея – пак на местен принцип.
Това означава, че по време на първите 3 века християнството е било много повече духовно движение. То е било и непрестанно пречистващ фактор в живота на тези, призвани да проповядват, основават общества и да ръкополагат, както и в живота на самите хора, приемащи вярата.
По времето на император Константин обаче всичко това се променя. Появяват се за пръв път „диоцезите” и „епархиите”. Започва делението на административни региони, които се обслужват от назначени и одобрени за тази цел от властта служители, по-късно наречени „епископи”. Този термин дотогава се е използвал за наглеждащите и организиращите такива общности на домашни начала.
Католическата църква е минавала през много разцепления, вкл. в един момент е имала трима папи, както и Рим е имал три столици. От това са произлизали и лоши, и добри неща, в зависимост от гледната точка. Но всичко се влошава, когато едни хора започват да горят други на клада или да им режат главите. Дотогава всичко е на основата на богословски спорове и сблъсък на авторитети. Но когато централно ръководство започне физически да преследва хората, които визира като разколници, тогава вече има голям проблем, понеже Исус никога не ни е упълномощавал да обръщаме хора към Него чрез силата на оръжието.
Католическата църква има глобална структура, подчинена на Рим. Православните църкви са авто-кефални, т.е. всяка национална църква има свой патриарх, а Протестантските нямат нито едното, нито другото – те се организират около убеждението, че даден служител е призван от Бога да основе църква или църкви, които се превръщат в структури, извършващи дейността, която той/тя носи като визия и мандат от Бога: поучение на Писанията, ръкополагане на служители, създаване на нови общности и наглеждане на съществуващи такива.
Следователно разцепление в контекста на Римо-католическата църква би било едно нещо (например някой свещеник да започне да поучава идеи или поучение, противно на одобрените от Рим), разкол в Православната църква би представлявал нещо друго (има ли нужда да ви давам за пример БПЦ и ставащото там вече за колко години?). Разцепление в контекста на една Протестантска формация, било то дадена местна църква или деноминация, има съвсем други динамики.
Когато някой се опита да прецени за какво разцепление става дума, трябва да си изясни първо контекста: за какъв вид общност става въпрос, каква е историята на тази общност, каква е нейната форма на организация и какви са фактите и артефактите. Само така човек може да си състави някакво мнение (ако изобщо е важно за него да има такова).
3. Самоуправляващи се общества
В контекста на гореизложеното, Апостолска Реформирана Църква и Християнски Център Прелом, в чието основаване и развитие съм заемал основна и основополагаща роля, са самоорганизиращи се и самоуправляващи се съответно Вероизповедание (църква) и Апостолски център. Това е ясно изложено в Устава на АРЦ от самото просъществуване на това вероизповедание (деноминация). Самоорганизиране и самоуправление означава: 1) държавата не решава как да се основава, организира, развива и управлява една такава общност или църква; и 2) съответната общност или църква не е клон на друга, вече съществуваща организация, която има свои установени принципи на управление.
Църквите и деноминациите (използването на „вероизповедание“ или „деноминация“ е въпрос на избор на синоним. Българският Закон за вероизповеданията ползва „вероизповедание“, а „деноминация“ означава същото в контекста на западните общества.) в България (а и където и да е в страните от свободния свят) имат отговорността максимално ясно да регламентират начина, по който се самоорганизират и самоуправляват. Това означава, че е отговорност на всеки, който става част от такова вероизповедание или църква, да се запознае с начина, по който са организирани. Тогава може или да приеме, че принципите на тази самоорганизация и самоуправление са приемливи и не противоречат на неговите убеждения (основани на Библията, ако става дума за християнска църква), или ако противоречат на тях, може да избере да не става част от нея. А ако вече е част и нещата се променят, да я напусне.
Напускането може да стане със или без претенции. Какви претенции може да има човек към една църква, в която е участвал доброволно, по силата на собственото си решение?
Според мен е важно да се разграничи между духовни, етични, доктринални, морални и финансови злоупотреби. Някои от тези са от по-субективен характер, други – като например материалните, са много по-обективно измерими.
Ако някой проповедник, да речем, проповядва така, че да накара член на общността (църквата) да се почувства „зле“, например виновен, нечист или отхвърлен, това плътско говорене от проповедника ли е или е Святият Дух и Божието Слово, което изобличава някого за грях? И в двата случая засегнатият би описал усещанията си по подобен начин. Когато става дума за нещо толкова субективно, абсурдно е някой член да настоява за извинение, още по-малко да прави скандал от това, именно поради субективното естество на оплакването. Но човекът може и би трябвало да сподели оплакването си пред засегналия го служител, който има отговорността или да представи това оплакване на Управителния орган, който се предполага да съществува, или не. Ако няма регламент и процедура за тези неща, би трябвало те да се разрешават на базата на това как всеки разбира принципно човешките взаимоотношения, както и на общоприетите християнски принципи от Писанията.
Основателни претенции биха били например искане на извинение, в случай, че е нанесена реална, вербална обида по адрес на дадения човек или пък служител или член на общността е уронил достойнството на друг. Такива претенции трябва да бъдат изложена писмено, като ясно бъде посочено за какво точно става дума, както и да бъдат приложени доказателства, че казаното е вярно. Съответната църква или вероизповедания би трябвало да има, по силата на своите основополагащи документи, съответен орган, който да разгледа такава жалба и да се произнесе със становище по въпроса.
В случай, че оплакването е към човек или орган, който според документацията не е отчетен пред по-висшестоящ, той може да избере дали да свика такъв и да подчини себе си на този орган с цел решаването на ситуацията, но може и да не го направи. Всяко едно такова решение има своите последствия и разкрива нещо за начина, по който се управлява общността.
Ако някой има доказателства, да речем за финансова или морална злоупотреба от страна на член или служител на общността, той трябва пак писмено да изложи тези доказателства пред съответния Управителен орган, регламентиран в основополагащите документи.
Всеки член би трябвало да има правото да не изложи своите доводи за оттеглянето си от дадена общност – писмено или устно. Но ако това е неговият или нейният избор, то такъв човек би трябвало да е наясно със своето етично и морално задължение (а в някои случаи и законово) – като не изтъква официално своите доводи за напускане, не би трябвало да разпространява пост фактум такива доводи. Това е по дефиниция интригантство, което е както грях пред Бога, така и неетично в чисто човешки план.
Шест неща мрази Господ, даже седем са мерзост за душата Му:надменни очи; лъжлив език; ръце, които проливат невинна кръв;сърце, което крои лоши замисли; нозе, които бърже тичат да вършат зло;неверен свидетел, който говори лъжа и оня, който сее раздори между братя. Притчи 6:16-19
Ако някой смята, че това са силни думи, моля да отбележите, че са от Библията, а не нещо, което аз съм измислил и написал в Интернет.
Да не разнасяш лъжлив слух. Да не съдействуваш с неправедния и да не свидетелствуваш в полза на неправдата. Изход 23:1
Апостол Павел също предупреждава за хора, които причиняват раздори:
И моля ви се, братя, да забележите тия, които причиняват раздори и съблазни, противно на учението, което сте научили, и отстранявайте се от тях. Защото такива човеци не служат на нашия Господ [Исус] Христос, а на своите си желания и с благи и ласкави думи прилъгват сърцата на простодушните. Рим. 16:17-18
4. Какво означава някой да причини разцепление в дадена църква?
Когато ап. Павел говори за това, че „трябва“ да има разцепления, според мен той няма предвид, че иска да има разцепления или задължително трябва да ги има. Според мен той го казва като човек с опит, който е видял много хора да се кълнат на думи в какво ли не, но винаги идва момент, в който тези клетви се оказват просто думи или изразяват истинско посвещение към Бога и Тялото (църквата).
„…защото е нужно да има и разцепление между вас, за да се яви кои са одобрените помежду ви“ 1 Кор. 11:19
В протестантския контекст, една местна църква може да е самоуправляваща се, Старши пасторът може да е назначен от централно ръководство, тя може да е клон на друга църква и т.н. Има много различни форми и варианти на организация на една местна църква/общност.
Всеки член и служител на дадена църква има отговорността да разбере какво е естеството на Тялото, на което се посвещава да стане част и или да приеме неговите принципи на организация на живот и управление, или, ако не, да се оттегли. Човек, който е станал част от дадена общност, без да е обърнал внимание на принципите на нейната организация, носи отговорност за това и не може впоследствие да вини друг за своята безотговорност, нито да причинява скандал, защото той не бил разбрал за какво става дума и като разбрал, решил, че не му харесва. В света на възрастните това би било определено като детинско поведение.
Човек, който добре разбира как дадена общност се организира и управлява, но не приема тези принципи и нещо в неговите убеждения противоречи на ясно изявените принципи, е отговорен за внасянето на семе на раздор.
Когато служител, на когото е дадена една или друга позиция на доверие и влияние в умовете и сърцата на хората, използва тази позиция с цел да отслаби единството на тази общност, да я раздели и да настрои хората едни срещу други, такъв човек е използван от дявола да разцепи Тялото. Това е сериозен грях и той трябва да бъде назован с истинското му име.
Бог не е авторът на раздори и разцепления.
Недоразумения и несъгласия винаги ще има, но трябва да има яснота и за това в какъв контекст се случват, какви са целите на съответното Тяло, кой какви отговорности носи и какви са начините за споделянето и отработване на различията.
Ако човек няма правото (властта) да прави нещо, практически нищо не може да се свърши в дадената общност. Звучи простичко, но е много важно. Този принцип е в основата на всяка цивилизация. Всяка позиция или се делегира (предава) на някого, или някой я узурпира.
5. Гласуване или приемане на директиви от Исус
Управлението на Църквата не е предмет на тази статия, но трябва да се каже следното: много деноминации са структури, в които решенията се вземат с гласуване, по подобие на други човешки организации, като например асоциации, дружества и т.н.
Апостолска църква означава Тяло, основано от пратен от Бога човек, с власт от Исус да положи основите, както и да съблюдава за начина, по който се гради върху тях. Мъдрият апостол знае как да привлече други мъдри хора, които разбират неговата мисия, духовно квалифицирани са и имат нужните знания и опит, за да бъдат на разположение в трудни ситуации, когато има казуси за решаване.
Когато някой от вас има нещо против другиго, смее ли да се съди пред неправедните, а не пред светиите? 2 Или не знаете, че светиите ще съдят света? Ако, прочее, вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите и най-малките работи? 3 Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейски работи. 4 Тогава, ако имате житейски тъжби, поставяте ли за съдии ония, които от църквата се считат за нищо? 5 Казвам това, за да ви направя да се засрамите. Истина ли е, че няма между вас ни един мъдър човек, който би могъл да отсъди между братята си, 6 но брат с брата се съди, и то пред невярващите? 7 Даже, преди всичко, е голям недостатък у вас, че имате тъжби помежду си. Защо по-добре не оставате онеправдани? Защо по-добре да не бъдете ограбени? 8 А напротив, вие сами онеправдавате и ограбвате, и то братя. 1 Кор. 6:1-8
За дълги години не разбирах защо Бог ме е призовал да проповядвал Евангелието, но ме поставя в положение на такъв антагонизъм спрямо религиозния свят – в частност в България, но не само. За дълги години съм се питал защо трябва да нося тежкия кръст да основавам неща от самите основи, а не просто да съм част от някоя вече „готова и завършена“ църква.
С времето започнах да разбирам, че Бог желае не просто „пропагандиране“ на Евангелието. Той желае да реформира, да промени из основни начина, по който са организирани нашите общности, популярно наричани „църкви“. След векове на институционализация е време да се завърнем към християнството като взаимоотношение, като духовно Тяло и семейство, а не като религиозна институция. И се оказа много по-предизвикателен процес от това, което някога съм си мислел. Религиозната система и хората, които я контролират, нямат намерение да променят каквото и да било в начина, по който са организирани църквите.
Апостолска Реформация означава да бъдат предизвикани съществуващите религиозни структури, да бъдат осъзнати и отхвърлени начините, по които действа псевдо-духовната религиозна система и да се завърнем към формите и съдържанието на християнството – такова, каквото Исус и Ранната църква са ни дали чрез Евангелията и Новия Завет.
За всичко това е нужен глад за Бога, готовност да се променяме, да внасяме корекция в нещата, които правим и да ходим в любов и прошка, които единствено могат да компенсират слабостите и проблемите, създавани от човешката ни природа.
